In the Heart of the Machine (В сърцето на машината)

Тишина!

Строй се! За химна

на Народна република България - мирно!

Горда Стара планина,

до ней Дунавът синей,

слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней... Родино!

Мила Родино!

Ти си земен рай!

Твойта хубост, твойта прелест...

Казвам се Борис Радулов, но ме знаят като Бохеми.

Измисли ми го един стар евреин, на който продавах долари и злато.

В груб превод "бохем" означава "човек, който обича живота".

Аз спрях да обичам своя, като влязох в Софийския през 1971 г.

Но прякорът си остана.

Пандизът е сложна материя. Първите няколко години си на тръни.

После започваш да се будиш с усещането,

че все едно цял живот си бил зад решетките. Адаптираш се.

Здравей, Бохеми. Това сладкото ще го ядеш ли?

Бягай! - Изчезвай!

Ето.

Чухте ли за Мето Мустака? Зашил си топките за панталона.

Мамка му откачена! - Вярно ли, Даскале?

Без майтап! Осем шева.

Луд човек.

Бохеми, според теб това нормално ли е?

Дреме ми за на Мето ташаците.

Бягай, бе! - Ходи на другата маса.

Казаха ми тук да седна. - Ние ти казваме друго!

Толя, конфитюра ще го ядеш ли? - Този път - да.

Дай му го. Какво толкова ще ти стане?

Ще се продрискаш от сладко бе, момченце.

Някои надзиратели са точни.

Особено с важен затворник като мен.

Ти ли си шеф на Втори днес? - Да.

Евала!

А важен значи такъв, от когото имат полза.

За Векилски обаче никой не е важен. Той е откровен садист

и само си търси повод да те вкара в стационара.

Главата или ръцете?

Не бях аз, началник! Честна дума ти казвам!

Някои пандизчии разправят, че дал име на дървената си палка,

с която пердаши наред. Чували го да й вика Стефка.

Всеки го е страх от Стефка.

Имаше едно цигане от крилото на рецидивистите - Сълзата.

Имаше татуировка на сълза на дясната буза.

Него не го беше страх,

но като лежа в стационара три месеца с разкъсан ректум,

започна и той да се страхува.

В пандиза да се страхуваш, е здравословно. Но в умерени дози.

Защото ако прекалиш, ти се ебава майката.

Втори стругарски цех, завод "Кремиковци".

Външен обект и най-голям кяр за всеки пандизчия.

Два работни дни се броят за три излежани, но не това е основното.

Макар и за кратко, там се чувстваш като нормален човек.

Представяш си, че като удари звънецът в 17 ч.,

си вземаш шапката и си биеш камшика.

Пиеш един-два коняка и после - накъдето те отвее вятърът.

Я в Унгарския, я в барчето на "Балкантурист".

Зависи колко ти е дебел джобът.

Само че работният ден приключва и ти се връщаш в пандиза.

А там коняче не сервират.

Мечтата ти угасва, а ти псуваш себе си, псуваш партията,

псуваш майка си за това, че те е родила.

"Човекът е животно с жилава, куча душа.

Той привиква и търпи на всичко."

Не съм го измислил аз. Прочетох го някъде и ми хареса.

Особено вярно е за пандизчиите.

Те са подли, порочни, неморални и абсолютно лишени от късмет хора.

Но все пак са хора.

Шахът е като живота.

Трябва да мислиш с два-три хода напред да прокопсаш.

Вас като ви гледам, много сте прокопсали.

Краси, не пипай фигурите с мазните си ръце.

Защо? - За двеста по сто. Вземи му го.

Трябваше да направим клуб по комар. Поне щяхме пари да изкараме.

Пари с комар не се изкарват, Краси. - Върни ми тогава 20-те лева.

Ето. Мастичка.

Шах.

Ти си, Бохеми.

"Добре. Лека нощ. Утре ще те събудя.

Ти за мен си все едно будилник..."

Ако питаш десет пандизчии кой им е най-големият проблем,

ще получиш десет различни отговора.

Едно нещо обаче важи за всички.

Всеки затворник мрази затвора и иска някак да го преебе.

Хайде, не да го преебе, но да го преживее. Да го победи.

Но за да го победиш, трябва да го познаваш.

И затвора, и себе си.

Докладват ми само хубави неща за твоя екип.

Сядай. Недей да стърчиш така.

Знаеш ли какво е това?

"Хидравлични клапани". - Възможност. И за двама ни.

Качествената продукция влияе добре на реномето на затвора.

Това е добре за мен. А може да бъде добре и за теб.

Вътре са описани всички подробности. Дневни норми и т.н. Какво мислиш?

Може ли да помоля за една лична услуга, гражданино директор?

Стига да е по силите ми. - Искам отпуск.

Съжалявам, ще трябва да ти откажа. - Само един ден.

Точно сега няма как да стане.

Разбирам.

Заради детето ли искаш отпуска?

Слушай, Радулов. Ти си сериозно момче и искам да ти помогна.

Другия месец може да уредим да дойде детето за един ден.

Ще ти дам да ползваш моя кабинет, не стаите за свиждане.

Благодаря, гражданино директор. Но не искам да идва тук.

Толкова мога да направя.

Свободен ли съм?

Разгледай ги на спокойствие.

Не мисля, че можем да се справим с това.

Сядай!

Ако за шест месеца удвоиш дневните норми без да пада качеството,

аз ти гарантирам помиловка до година.

Ще си бъдеш вкъщи, при детето.

Ще ми трябва свежа кръв в бригадата. - Който поискаш.

Кольо. - Влашкия?

Сатъра. - Абсурд!

Само той е квалифициран.

Смъртниците - те са съвсем друго крило от пандизчии.

Денем ги изкарват за малко на двора

и като ги видиш, няма да кажеш, че това са най-опасните убийци.

Вървят си мирно и тихо, понякога дори се шегуват.

Нощно време в килиите обаче е друго.

Изнервени, неспокойни. И най-малкият шум ги напряга.

В такъв момент могат да разкъсат всеки,

защото инстинктът за самосъхранение е по-силен от травмата.

Всяка сутрин точно в 4 ч.

Надзирателите ги извеждат един по един от килиите,

но никой не знае дали отиват до кенефа или в "мечата дупка".

Така наричат тунела, където се извършват екзекуциите.

Някои плачат като малки деца, други буйстват...

А Сатъра... Сатъра мълчеше.

Човек не знае какво се мъти в главата му.

А и никой не смее да го пита.

В пандиза е влязъл преди мен и още чака смъртната си присъда.

Ето така. Мълчи и чака.

Като новобранец бачках с него в цеха на пандиза.

Понякога го изкарваха заради добро поведение.

Ставай!

Веднъж двама педали от Врачанско

се опитаха да ме нагъзят в обедната почивка.

Сатъра им счупи коленете с голи ръце.

А на единия прегриза гърлото почти до смърт.

Оттогава сме нещо като приятели.

Макар да се виждаме рядко и да си мълчим.

Опитомен звяр и дяволски добър работник.

Истински виртуоз на струга.

Мале...

Кой идиот изкара Сатъра от смъртния етаж?

Аз.

Ти не си добре.

Много съм си добре. Човекът бачка като вол

и не дрънка като теб по цял ден.

Той изобщо може ли да говори?

Не знам. Не съм го чувал.

Казват, че сам си бил сдъвкал езика. - Краси...

Вярно е, бе!

Даскале, кажи му.

Не знам. Ама мен не Сатъра ме притеснява.

Георгиев?

Слушам, гражданино началник. - Най-отпред.

Аз тук съм си добре.

Някой друг има ли претенции къде ще седи?

Ковачки? Сядай!

Младши, помогни ми, моля те, да си вдигна гащите, че ще омажа...

Ето тук само ми ги...

Хареса ли ти, младши? Спокойно. Пак ще ти дам да го барнеш.

Тишина!

Георгиев. Пред мен.

По-близо.

Още по-близо.

Ръцете.

Бих ти ги счупил веднага, но работа трябва да се върши днес.

Един ден наказателна килия и без външни обекти до края на седмицата.

Стига бе, старши! Ебавам се с младши...

Два дни наказателна килия.

Марш в строя.

Гледай и се учи.

Утре ще е твое задължение.

Другарю капитан, виноват. Не знаех как да реагирам.

Първи ден ти е. Не си им свикнал на магариите.

Той какъв е? - Серафим Георгиев-Иглата.

Беше със смъртна до миналата година.

Замениха я с доживотен.

Мен ако питаш, такива като него трябва да се убиват на място.

Какво е направил?

Направил...

Набелязал си една къща на "Жданов"

и се промъкнал да я обира през нощите.

Не знаел обаче, че вътре живеела болна баба.

Удушил я, да не вдига шум.

След това се наял, напил се и легнал да спи.

На сутринта внучката дошла да види баба си.

Удушил и нея.

Но преди това я изнасилил.

Нещо като приказката за Червената шапчица, но без ловеца.

Никога не им подавай ръка. Ще ти я отхапят до рамото.

Къде е Толята? - Разболял се.

Аз чух нещо друго.

Каква е нормата, Бохеми?