Josh Johnson: Symphony

АКО С ИЗКУСТВО КРАСИМ ПРОСТРАНСТВОТО, А С МУЗИКА КРАСИМ ВРЕМЕТО,

ТО С КОМЕДИЯТА КРАСИМ РЕАЛНОСТТА

ДЖОШ ДЖОНСЪН: СИМФОНИЯ

Дами и господа,

моля, аплодисменти за Джош Джонсън!

А така.

Много ви благодаря на всички. Леле мале.

Ако не внимаваш, особено ако си мъж,

ще прекараш последните петдесет години от живота си

в опит да разбереш първите петнайсет.

Нали? Просто при някои хора

каквото е станало в гимназията, продължава да се случва

през целия им живот.

Отсега ще ви кажа, че правя всичко възможно

да съм колкото се може по-добър. Не съм съвършен.

Сигурен съм, че ще намерите някой някъде там по света,

който да каже: "Тоя е боклук."

Това важи за всички.

На никого няма да му се размине.

Всеки си има врагове.

Но наистина се старая да се държа с хората възможно най-добре.

Нали? И...

Не само защото трябва, нали?

Да се гордее майка ми.

Така ме е възпитала.

А и така правим света по-добър, нали?

Но когато се опитваш да си колкото се може по-добър,

особено като става въпрос за срещи, понякога те наричат "мил", нали?

А "мил" е смъртна присъда.

На пръв поглед не е, но всъщност е доста зле.

Ако излезеш на среща, а после случайно чуеш:

"Как мина срещата?" "А, мил e."

Вече знаеш, че нищо няма да излезе.

Еха, нищо. Ами хубаво.

Защото работата е там, че би трябвало да си мил.

"Мил" не е постижение, а минимумът.

Би трябвало

поне да си мил.

Да кажеш, че някой е мил, след известно време с него...

Защото не казваш "любезен",

не казваш "симпатичен", а "мил".

Това е все едно да излезеш на среща с някого

и после а да дочуеш: "Как мина срещата?"

"Ами, има лице."

Е, слава богу.

Идеално.

Не е комплимент да кажеш: "Очите са си на мястото."

Споменавам го, защото като по-млад

нямах голямо самочувствие.

Спомням си онова време.

Имаше един човек, когото много харесвах,

та си пробвах късмета.

Оказа се, че не проявява интерес. Случва се.

Получаваш първия си малък урок за отхвърлянето и така нататък.

Това как ще понесеш отказа, определя характера ти

и какво им е на хората около теб.

Та мина известно време

и тя тръгна с един, който не беше мил.

Изобщо не беше мил. Абсолютен гадняр.

И не го казвам от злоба. Имаше си врагове.

И откакто бях малък, та докато пораснах,

не казвам нещо ново.

Като някакво клише е, че момичетата и жените си падат по гаднярите.

Това е общоприетото мнение.

Виждаме го онлайн.

Така е във всички романтични комедии.

И не го разбирах, защото тя беше толкова готина.

А после тръгна с такова леке.

Наистина не го разбирах.

Когато бях в гимназията, имаше толкова много момичета,

а като пораснах - и жени, които си падаха по момчета,

които бяха гадняри. Така и не го разбирах.

До миналата седмица.

Щях да пътувам. Закъснявах, защото се бях успал.

Не бях се приготвил.

Много бързах, натъпках куфара

и си викнах "Юбер".

Качвам се и шофьорът е просто невероятен,

безупречен направо. Спазва всички правила за движение,

прави всичко необходимо.

Дори неща, които мислех, че никой вече не прави.

Музиката е толкова тиха, че можеш да чуеш как цъка мигачът,

но той подава ръка през прозореца, за да...

Много добър шофьор и мил човек.

Спираше на жълто и даваше път на пешеходци.

Много е мил, обаче аз закъснявам.

Даже се опитах да му намекна малко.

"Ей, дали ще стигнем навреме?"

А той вика: "Надявам се."

Човекът сметна на глас пред мен.

"Така, движим се с 90 км/ч,

защото с повече е опасно.

Та, движим се с 90 км/ч.

Трябва да си там след 36 минути.

При оставащите километри,

да, изглежда ще закъснееш с десет минути.

Много гадно."

И тогава...

стигаме до летището и ви казвам,

хванах си полета на косъм - беше закъснял.

Няколко дни по-късно все още не си бях взел поука.

Пак се успах.

Докато си събирах багажа, си поръчах Юбер.

Изтичвам навън при него.

Влизам и виждам човека вътре.

Той само се обръща, поглежда ме на задната седалка и казва:

"Готов ли си?" Викам: "Да."

И така подпалва гумите...

Седях в колата и направо...

Не беше предпазлив.

Беше лошо момче.

Беше стихия. Завиваше рязко.

Засичаше другите. Чуваше се.

Този хич не беше предпазлив.

Не знам дали и веднъж пусна мигача.

И се чуваше. Чувах клаксоните отзад.

Този човек не беше добър шофьор. Абсолютен гадняр на пътя.

Но беше гадняр с всички, освен с мен.

И ще излъжа, ако кажа,

че не си мисля за него понякога.

Понякога, като седя в задръстването...

и се размечтая.

Защото съм в Лос Анджелис от няколко дни и през това време

ми се наложи да ползвам няколко таксита и юбери и шофьорите бяха много мили.

Ама много мили.

Обаче ако ме питате за някой от тях, ще кажа: "Ами, става."

Но не ме вози по онзи начин.

Разбирате ли?

Защото невнимателните хора

са много очарователни, докато не станат невнимателни с теб.

Защото след това веднъж се качих в колата

и пак беше опасен шофьор, не от милите.

Стана мъничка катастрофа.

Той зави рязко.

А аз си ударих главата в прозореца.

И просто седях и си мислех как искам някой мил.

Някой, който спазва правилата за движение, разбирате ли ме?

Някой, който знае какво прави.

Нали?

Чудили ли сте се някога дали първият...

чакръкчия...

просто не е ставал за убиец?

Нещо ми стана на гърба. Отидох при чакръкчията.

Даже не знаех с какво точно се занимават тези хора.

Ама знаех, че би трябвало да ти оправят гърба и такива работи.

Та легнах там, без да знам какво да очаквам.

Но тогава човекът си сложи едната ръка тук, а другата - тук.

И викам: "Аз ще си тръгвам."

Не знам с какво съм те обидил,

но съм гледал филмите с Джейсън Борн. Знам точно какво следва.

Няма да ме пипнеш.

Не мога да заведа чичо си никъде,

защото е особен.

И нямам предвид стандартното особено, което бихте очаквали от някой чичо.

Никой друг не прави това, което прави той.

Например, ако го заведеш на ресторант и той си поръча нещо вкусно,

ама най-добрата версия на това ястие, която някога е ял.

Не може просто да каже, че е хубаво, и да му се наслади.

Вкусно му е и сякаш е длъжен всеки път силно и звучно

да подсвирква на храната си.

Заведох чичо си в хубав ресторант. Ама от най-изисканите.

Казах му да се издокара.

А той пак дойде с обичайния си анцуг.

"Нали ти казах да се издокараш?"

Той вика: "Сложих си ланец, де."

Та седнахме и той си поръча супа от омари.

И явно беше най-омарестата супа на света,

защото този човек хапна една лъжица и вместо да каже, че е вкусна,

вика...

"Добре.

Ех, че е сочна."

Заведох чичо си на барбекю.

И той си поръча тексаски тост.

И явно беше най-добрият тексаски тост, който някога са пържили в Тексас.

Защото този човек отхапа веднъж и вместо просто да каже: "Вкусно",

го захапа го и каза...

"Добре.

Ох, че си ми пухкава."

И вече започвам да си мисля дали просто не иска да ме злепостави.

Защото хората се обръщат, да ни гледат.

и да се уверят, че наистина чуват правилно.

Не е нарочно.

Знам, че не го прави нарочно, защото поръчах пица.

Бяхме у тях. Приказвахме си. Поръчах пица.

Пицата пристига.

Ставам, отивам до вратата, взимам пицата и давам бакшиш на човека.

Връщам се в хола. Излизам от стаята, за да си измия ръцете.

Та този човек започва без мен. Отваря кутията.

Аз се връщам по коридора. Той не знае, че мога да го чуя.

И тогава сам... насаме...

взима едно парче, отхапва и казва...

"О, не знаех.

Май по-добре да те сгъна."

Никъде не мога да го заведа.

Понякога преживяваш нещо като малък.

Не можеш да го изразиш с думи, не можеш да определиш чувствата си.

Минава известно време,

порастваш, поглеждаш назад и си казваш: "Това беше странно."

Или нещо се случва, остаряваш, намираш си приятели

и те чуят историята ти,