The Green Mare (La Jument verte)

ЗЕЛЕНАТА КОБИЛА

по романа на Марсел Еме

Гледайте, зелена кобила!

Зелена кобила! Зелена кобила!

Зелена кобила!

Хей, ти! - Какво има?

Гледай! Зелена кобила!

Тази кобила е зелена!

Зелена кобила! Зелена кобила!

УЧИЛИЩЕ

Зелена кобила! Зелена кобила!

В село Клакбю, по времето на Наполеон III,

се родила зелена кобила в конюшните на Жул Одуен,

фермер и търговец на коне.

Това велико чудо бързо създало име и състояние на бащата Одуен.

И при зелената кобила идвали отвсякъде,

от всички страни, за да видят това чудо на природата.

Идвали хора дори от Париж, за да я видят.

Хей! Господине!

Къде се намира къщата, където живее зелената кобила?

А, и вие ли? Идвате да рисувате онази, цветната?

Защо, не е ли зелена? - О, не!

Зелена е, доколкото може да бъде зелена!

Ще пукне бедното животно

и всичко ще свърши, както й господарят й!

Ето... там живее.

Безкрайно ви благодаря!

Мръсница! Не можа ли да се родиш синя?

А, добра идея! Ще бъде щастлива да има портрет.

Бих искал да я нарисувам на зелената ливада.

Но зелено на зелен фон няма да се вижда.

Ще се вижда! Ако нарисувам всичко с червена боя.

Но тя е зелена! Как тогава ще я познаят?

Добре, ще бъде зелена, а ливадата - червена.

По-добре да го видя. Не мога да си го представя.

Алин! - Да, кмете? Ей сега!

Трябва да заведеш този господин при кобилата ни. Той е художник.

И нека прави там каквото поиска. - Насам, господине.

Оноре, защо си губиш времето тук?

Не стоя напразно. Просто си губя времето.

Красива е, нали?

А вие рисувате ли голи обекти? - Рисувам само животни.

Не ви ли се е искало да направите женски портрет?

О, да! Портретът ви вече е готов! Вижте устата си, очите, шията. Нали?

Направо ще проговори. - Ще проговори направо като теб!

И ще се смее точно като теб.

И как се смея? - Слушай.

О, не!

Пуснете ме!

По-тихо!

Тихо!

Мръсна свиня! За това ли ти плащам?

Позволих си малка почивка. - Почивате, без да сте свършили нищо!

Вървете по дяволите! И по-бързо!

А слугинята ви? - Аз ще се оправя с нея!

Взимайте си боклуците! Не ни трябват!

Не, това ще задържа! Като неустойка!

Махайте се или ще повикам полиция!

Ти си добро момиче. Така не се наложи да плащаме.

Но след десет години зелената кобила умряла,

оставяйки семейството на Одуен в доста объркано положение.

Остана им само нейния портрет.

Но дори и портрета стана обект за завист у всички съседи,

защото кобилата беше станала легенда.

Оноре! Чук!

Бедното създание! - Струваше ли си да ставаш ветеринар,

след като не знаеш какво лекарство да й дадеш?

Но ние не знаем нищо за зелените кобили!

Хайде, стига, стига!

А и умря толкова внезапно! - Стига, стига!

Понякога ми се струва, че говори.

На какво се смееш?

На нищо.

Тук й е мястото, Оноре! Моята красавица! До императора!

Дори го прави по-красив. - О, Жул!

Така ще е изглежда все едно е тръгнал на война, глупачке!

Но, уви, Жул Одуен така и не се оправи

от загубата на любимата си кобила.

Той напусна този свят няколко месеца след нея.

Е, това е.

Ще отидете ли? - Е, не е задължително.

Оценяваме това.

Беше заради майка му.

Не ви обвиняваме. - Само това липсваше!

Все пак беше изключителен.

Каквото и да е, беше късметлия.

Пожелавам ви го и на вас.

Благодаря, Зеф.

Не всеки ден в обятията ни падат зелени кобили от небето.

Късметът идва при този, който го заслужава.

Късметът идва при този, който има достатъчно късмет.

Какво правиш, а?

Това беше просто шега.

Мръсник! Крадец! - Вземи я, става ли?

Заслужаваш това... това... и това!

Видя ли това? - Мамо, престани!

Извинявай.

Ето я! - Оноре! Браво, момчето ми!

A, Малоре, разбираш ли?

А ти искаше да я направиш табела за ветеринарния кабинет.

Щеше да се казва "Зелената кобила".

Това е нищожно за нея. - Е, благодаря!

Вместо нея по-добре вземи този развеселен човек.

Ще бъдете чудесна двойка.

Това е лицето на републиката! - Републиката има хубав задник!

Почти като твоя! - Мамо!

Спрете! Не е време за такива разговори, момчета! Нали?

Опасенията на Жул не се оказаха безпочвени. Войната дойде.

И всичко благодарение на императора.

Много съжалявам, госпожо, но на война, като на война!

А ние имаме нужда от коне.

Само брат ти да беше тук. - Щеше да е на по-безопасно място,

отколкото в гората. - Млъкни!

Свободни стрелци! Не са толкова свободни!

Убийци, които стрелят в гърба. За да убиваш войници,

самият ти трябва да си войник! Да носиш униформа!

То е защото Оноре има гореща кръв. - Достатъчно е само да мигне

и ще ни разстрелят, мамо!

Всички нас! - Млъкни! Стига вече!

Това синът ви ли е, госпожо?

Да, г-н офицер. На вашите услуги. - Добре.

Взимам го като заложник.

Има ли цели? - Не.

Не трябваше да идваме. - Но вече сме тук.

Това не е причина да оставаме. - Справедливо.

Чувам музиката им.

Следователно вятъра духа от там.

Следователно се опитват да ни обградят.

Следователно отстъпваме. Дай оръжието и се разкарай.

Да беше изчакал заповедта, за Бога!

Чакай ме!

Изчакай ме, по дяволите!

Изчакай ме!

Спри! Стой!

Не натам!

Не у нас! Не у нас, проклетнико!

Да си виждал един войник като мен? - Да. И той търчеше.

Току-що влезе у вас. - О, по дяволите!

О, имаш две? Разбира се, истински военен герой!

Тогава вземи едната. - Хей, почакай!

А какво стана с Оноре? - Ето го Оноре!

Полудя ли? Свободен стрелец в дома на майка ми?

А ти не си ли такъв? - Аз не се крия в чужди домове.

Ще се върнем след войната.

Ах, тези гризачи! - О, Господи!

Какво ще правим? - Качете се в моята стая!

Скрийте се под кревата! По-бързо!

Ето там е. - Благодаря. След мен!

Какво става?

Предадоха ни. - Не, не, не е вярно!

Да, да. Зеф ни предаде.

Може да му викаш "лайно". Стига си треперил! Спри!

Аз не... аз не... не мога да спра да треперя.

Къде са свободните стрелци?

Защо решихте, че са тук? - Знам го.

Е, може да огледат навсякъде. Тук няма свободни стрелци.

Къде е вашата стая? - Но... в моята стая няма никой.

Тогава да се качим. - Нали ви казах, че там няма никой!

Нека проверим за всеки случай.

Ако ми е съдено да пукна, няма да е под кревата.

О, не! Недейте!

Не!

Не може да става и дума!

Сега не е от моето треперене.

Ама вие сте стара!

Но няма значение. Какво искате? Война е.

Не ме гледай така! Какво съм направил?

Ако някога кажеш на някого... - Какво да кажа?

За жената, която се жертва заради нас.

Не знам за какво говориш.

Тръгнаха ли си? - Да, тръгнаха си.

Е, ето ни и нас. Бяхме на тавана.

Там не се ли качваха? - Не, не са се качвали.

Ако ни направиш омлет или нещо друго...

И двамата сме гладни.

А ти? - Е, какво да кажа? И аз.

Майката не чувстваше никакво разкаяние.

Вината не беше нейна. Беше принудена.

Бедата е там, че се изповяда.

"Изпита ли удоволствие?", я попита кюрето.

"О, предполагам!" - казала тя. Тогава кюрето й казал:

"Ако си изпитвала удоволствие, всичко се променя!"

Затова била принудена да се разкае горчиво. Много горчиво.

А след шест месеца умряла.

На погребението й видяха стария отец на семейство Малоре.

И Зеф също беше там.

Както и жена му Анаис.

Въпреки че Зеф бил причината за този преждевременен край,

не изпитвал никакво разкаяние.

Но след една година, Зеф Малоре погребваше баща си.

Братята Одуен със семействата си дойдоха, за да спазят приличие.

Двете семейства не бяха открито враждебни,

но всъщност се ненавиждаха.

И ето, минаха още 20 години.

Но какво са 20 години за междуфамилна омраза?

Е, парижанке, реши да си починеш ли? - Не трябваше да го виждате, Оноре!

Обърнете се! Извинете ме! - Не се извинявай.

Винаги е приятно да поздравиш красиво момиче.

Не е най-подходящата ситуация за комплименти.

По-подходяща е за нещо друго, нали? Само я вижте!