Israel: A Nation Is Born

От началото на Ционизма до 1948 г.

Translation ZALMEN BEHAR

Подобно на много млади евреи на Запад през десетилетието на 1930, живеех в два свята:

Като възпитаник на Кеймбридж, съсредоточен върху своето следване,

дискусиите и научните работи. Този свят бързо изчезваше.

Но също така и в света на еврейската болка.

Последният еврейски конгрес преди войната се състоя през Август 1939 г. в Женева.

На 24 години, присъствах придружавайки ционисткия президент Хаим Вайцман,

когото считах за свой водач и духовник наставник.

Никога няма да забравя 24 август, когато на Конгреса дойде новината

за пакта между външните министри Молотов и фон Рибентроп.

Беше ясно, че войната може да избухне всеки момент.

Отчаянието на Вайцман, Бен Гурион и Шарет е видно на снимката.

Ужасните планове на Хитлер за евреите

станаха ясни след "Кристалната нощ" на 9 ноември 1938

и след това първата публична реч на Хитлер за изтребване на евреите от Европа.

"Ако международната еврейска икономика предизвика друга световна война,

това ще ускори окончателното решение

на еврейската раса в Европа".

Членовете на нацистка партия и Хитлеровата младеж

приеха с ентусиазъм антисемитската доктрина на Хитлер.

Първоначално актовете на насилие бяха спорадични,

но после кампанията по изтребване се превърна в организиран кошмар.

Евреите на Европа бяха смъртно обречени.

Хитлер започна да завладява Европа.

През март 1938 г. Австрия бе анексирана от немския Райх,

през септември той завладя Чехословакия.

Хитлер, заплаши с пълно унищожение от немските ВВС,

освен ако не се предадат безусловно на Германия.

На 1 септември 1939, на зазоряване, немската армия

завладя Полша. Великобритания и Франция обявиха война.

Две седмици по-късно, Съветската армия окупира половината Полша.

След един месец, Полша беше като кървящ труп.

Това беше "блицкриг", мълниеносна война.

След Полша, Хитлер насочи войските си на Запад,

и в блицкриг завладя Западна Европа

и достига своята кулминационна точка с окупацията на Париж.

В Северна Африка, нещата бяха зле за англичаните,

немската армия се появи с модерни оръжия,

командвана от блестящия стратег, генерал Ромел.

На 20 юни, Ромел проведе финалната си атака.

Германците нападаха от всички страни,

и след 24 часа, Тобрук се предаде.

Нищо не можеше да спре Германците да напреднат към Египет,

и след Египет оставаха само беззащитни еврейски селища.

След позорното поражение на Британските сили в Тобрук,

Чърчил обяви, че от този момент германците

ще платят скъпо за всяко ново завоевание

и ако Палестина попадне в ръцете на германците,

нещо съвсем вероятно, тъй като бяха толкова близо,

биха могли да разчитат на максимална съпротива от евреите там.

Това е, което ме мотивира да посетя за първи път земята на Израел.

Първото ми посещение в Израел бе в много странна ситуация.

Както много неща по време на Войната, идеята бе на Уинстън Чърчил.

Плана бе Британската армия и разузнаване да въоръжат,

финансират и подкрепят "Хагана",

където стотици млади израелци да се научат как да взривяват железопътни линии,

да унищожават мостове и да убиват немски лидери.

Но за да се осигури сътрудничеството между британците и Хагана,

кой ще е връзката между тях?

Избора падна на Британски офицер, майор Ибан,

които ще се ползва с еднакво доверие

от Ционистките лидери,

и разбира се, да бъде лоялен

в службата си като британски офицер.

Потеглих с влак от Кайро до Кантара и оттам за Реховот.

Дойдох в Ерец Израел с чувство на приповдигнатост.

При достигане на Реховот, усетих аромата на портокаловите дървета,

и видях табела "Реховот" с еврейски букви.

Усетих, че влязох за първи път, в еврейска страна.

Еврейската нелегална съпротива "Палмах"

беше обучена и финансирана от Британското правителство,

което във всяка друга област, беше противник на ционисткото движение.

Хиляди млади евреи бяха обучени за партизанска война.

Това поколение израелци

принадлежеше на различен свят от този родителите им

и тяхното самоопределение беше ясно и просто, като лятното слънце.

Хана Сенеш, еврейски командир

Евреите от Палестина мечтаеха да се борят срещу Нацистите под свои собствен флаг.

За евреите, нацистите бяха най-омразният враг.

В това време, Арабите подкрепяха нацистите.

Не криеше своите пристрастия, религиозния националистически лидер,

Хадж Амин ал-Хусейни от Йерусалим.

Той имаше своята логика.

Ануар Садат го обяснява:

За нас това беше просто,

Германия е враг на нашия враг, Англия.

Затова врага на нашия враг е наш приятел.

През юли 1942, малко след битката при Тобрук,

ситуацията в Северна Африка се преобърна с битката при Ел-Аламейн.

Без тази Британска победа, газовите камери и лагерите на смъртта

щяха да запечатат съдбата на евреите в Палестина.

Битката при Ел-Аламейн продължила 12 дни.

13,500 британци умряха, но германците бяха отблъснати напълно.

Германската мечта да завладеят Африка и Близкия изток, беше провалена.

Генерал Монтгомъри разгроми армиите на Хитлер.

През пролетта на 1944-та, Чърчил разпореди създаването на еврейската бригада.

То заявява: "Изглежда ми уместно, специална единица на еврейския народ,

който пострада така ужасно от ръцете на нацистите,

да бъде сред силите, които ще нанесат последния удар".

Първите на действия на еврейската бригада бе в планините на Италия,

като част от осма Британска армия.

На 9 април 1945 г. еврейската бригада се присъедини към силите на Съединените щати,

Великобритания и пет други съюзнически страни за офанзива срещу германците.

Те се представиха достойно.

Еврейската бригада започна да действа точно на време.

Далеч на север, приключваше последната битка на войната.

Руснаците окупираха Берлин, които бе в руини.

Военните действия ще спрат, една минута след полунощ,

Вторник, 8 май.

Можем да си позволим кратък празник.

За евреите е кратък празник.

За Западните съюзници, беше освобождение.

Материалната цена бе огромна, жертваха милиони техни хора.

Но те имаха своята победа и можеха да се движат към светлото бъдеще.

За евреите, беше различно.

Краят на войната бе само вдигане на покривалото, което криеше агонията им.

Това бяха най-мрачните дни за евреите през цялата им история.

Резултатите от Холокоста, бяха сега видими за всеки,

и това беше по-ужасно от нашите най-страшни кошмари.

Генералите Айзенхауер, Брадли и Патън дойдоха да видят нацистките зверства.

Изумени, те настояват целия свят да види нацистката бруталност.

Така шокиращо, че и на най-силният причинява гадене.

Неоспоримите доказателства са представени от оператори на американската армия.

На мястото на организираното изтребване са докарани с камиони Германски офицери.

По заповед на ген. Айзенхауер, са заставени да видят ужаса на човешката деградация.

Един от офицерите отказва да се върне на мястото на престъплението,

но Американската военна полиция не му дава шанс.

За германците, това е принудителна обиколка.

Краят на войната на Запад разкри трагедията в Централна Европа.

Много пленници използвани за робски труд бяха освободени от нацистите.

Имаше също оцелели от лагерите на смъртта,

все още носещи раираните дрехи, единствените, които имаха.

Те представляваха огромна маса от разселени бездомни.

Бяха настанени временно в лагери, понякога в същите лагери, били техен затвор.

Евреите бяха решени повече от всякога да имат национален дом,

където всеки евреин може да дойде и да бъде защитен от преследване.

Те разчитаха на обещанието на Британците преди войната.

Ционистите се надяваха на приятелска подкрепа от Чърчил,

които се състезаваше на изборите във Великобритания през 1945.

Чърчил спечели аплодисментите, но опозицията спечели гласуването.

Чърчил подаде оставка.

През 1945 г. в края на войната, дойдоха на власт Лейбъристите,

подкрепящи свободната емиграция в Палестина.

Бе формирано ново правителство,

начело с прогресивно настроеният Атли.

Хърбърт Морис бе назначен на важен пост

в Лейбъристкия кабинет и също така Ърнест Бевин.

Говорител на арабските страни предупреди Британското правителство,

че политиката на Лейбъристите не е приемлива за арабите.

Всеки евреин пристигнал в Палестина

допринася за създаване на ционистката държава,

поредната единица на ционисткото мнозинство срещу арабите,

Така че арабите не може да го разглеждат само като хуманитарно действие.

Политическият проблем беше решен чрез "Бялата книга",

и всеки опит сега да се наложат в Палестина повече бежанци,

ще се счита за нарушение на тази договореност.

Отговорът дойде от Харолд Ласки лидера на Лейбъристката партия,

и полуофициален съветник на новото правителство.

Лейбъристкото правителството трябва да гарантира, че панарабизма,

внимателно насърчаван от 1939 г. насам,

трябва да разбере, че оцелелите европейски евреи, няма да бъдат

жертвани за да удовлетворят арабските земевладелци.

Британски Външен Министър от 1945 г. беше Ърнест Бевин,

имаше много еднозначно мнение по отношение на еврейската независимост.

Много труден човек за общуване.

За Бевин бих казал, че зад неговата грубовата външност

се криеше не по-малко груба вътрешност.

Сред милионите европейци, които прекараха ужасна зима в глад и студ,

има милион и половина евреи, всичко, което остана от 8-те милиона преди войната.

На оцелелите им остана само надеждата за бягство от страданието.

Но повечето трябваше да живеят в глад и лишения.

Световния Ционисткия комитет се срещна през 1945 г. с цел да им помогне.

Те призоваха Британското правителство да създаде еврейска държава в Палестина

и да премахне бариерите за имиграция към Светата земя.

За да направи това, Комитета поиска материална и морална помощ от ООН,

без която би било невъзможно оцелелите евреи да достигнат Палестина.

Само няколко хиляди евреи избягаха през 1945 г. от Европа в руини

за да намерят убежище в Палестина.

Тези, който пристигнаха там се възползваха от добре съществуващата организация,

способна да се справи с много повече бежанци

отколкото имиграционните правила, позволяваха.

Чак в края на Първата световна война,

когато Британците сложиха край на 400-те години турското владичество,

Палестина стана като убежище за един потиснат народ.

През 1917 лорд Аленби завладя Светата земя,

и на евреите бе обещан национален дом в Палестина от граф Балфур.

Това бе подкрепено от Уудроу Уилсън и Лигата на нациите,

които трансформираха Палестина в Британския мандат.

Но през 1939, Великобритания бе на прага на война,

и в Хайфа беше терминала на петролопровода от Ирак.

Изведнъж Близкия изток се превърна в стратегически район,

където минаваше Суецкия канал,

жизненоважната свръзка на Великобритания към Далечния Изток.

Бе необходимо да се поддържат мирни отношения с арабските страни,

за да се осигури снабдяването с петрол за Великобритания

за да зареждат своите танкове, самолети и кораби в предстоящите битки.

За да успокой арабите, Лондон публикува през 1939 г. "Бялата книга",

която силно ограничава имиграцията в Палестина.

"След 5 години няма да се позволят повече еврейски имигранти,